Хенри Милър (1891 ~ 1980) е всепризнат като един от американските

Хенри Милър (1891 ~ 1980) е утвърден като един от американските писатели с най-мощно въздействие, поради невероятните му романи, цялостни с автобиографични, еротични, метафизичен, мистични детайли.

В работата на Милър е отразено неговото разбиране е, че актуалният човек е жертван на напразно битие, тъй като се опасява да наруши възбраните на обществото и да признае смисъла на вродени импулси. 

Henry Miller, 1940 (Portrait by Carl Van Vechten)

Как ненавиждаме да си признаем, че не бихме желали нищо повече от това да сме плебей! Роб и стопанин по едно и също време! Дори в любовта, робът постоянно е стопанин под прикритие.

Мъжът който би трябвало да завладее дамата, да я подчини, да я пречупи с волята си, да я оформи съгласно желанията си – белким той не е плебей на робинята си? Колко е елементарно в тази връзка за дамата да разстрои салдото на силите!

Мъжът, който признава пред себе си, че е страхливец е направил стъпка към преодоляването на страха си, само че мъжът, който почтено го признава на всеки, който желае от вас да го видите като подобен и да се държите с него като подобен, е на път да се трансформира в воин.

Мъжът, който признава освен пред себе си, само че и пред другите мъже и даже пред дамата, която обожава, че тя може да го върти на пръста си, че е беззащитен когато става въпрос за другия пол, нормално открива, че има повече власт от двамата.

Нищо не пречупва една жена по-бързо от безспорната капитулация. Жената е подготвена да се съпротивлява, да бъде под блокада: тренирана е да се държи по този метод. Когато не срещне опозиция от другата страна, тя попада стремглаво в клопката.

Да можеш да се отдадеш изцяло и напълно е най-великият разкош, който ни разрешава живота. Истинската обич стартира единствено в този миг на разпад.

Личният живот е напълно учреден на взаимозависимост, взаимна взаимозависимост. Обществото е цялост от хора, всичките взаимозависими. Съществува различен, по-богат живот оттатък булото на обществото, оттатък персоналното, само че не можем да го опознаем, да го реализираме, без първо да пропътуваме висините и дълбините на персоналната джунгла.

Да се отдадеш безусловно и безусловно на дамата, която обичаш, да строшиш всички окови, с изключение на желанието да не я загубиш – това е най-ужасната окова на света. 

За да се трансформира във великия ухажор, магнетичен и катализиращ, ослепителния фокус и ентусиазъм на света, човек първо би трябвало да преживее висшата мъдрост на това де е цялостен простак. 

Мъжът, чието огромно сърце го вкарва в неволя и неуспех е неудържим за дамата. На обичащата жена, т.е..

А по отношение на тези, които просто желаят да бъдат обичани, ничия обич, колкото и да е мощна, не ще ги задоволи. 

В свят толкоз гладен за обич не е изненадващо, че мъжете и дамите са заслепени от лукса и блясъка на личното си рефлектирано его. Нищо чудно, че изстрела на револвера е последна призовка.

Ако една жена е способна да разсъни обич у един мъж, тя би трябвало да може да буди обич и у други мъже. Да обичаш или да бъдеш обичан не е закононарушение. Истинското закононарушение е да накараш един човек да има вяра, че тя или той е единственият, който в миналото ще обичаш. 

Единственото нещо, от което не можем в никакъв случай да имаме задоволително, е любовта. И единственото нещо, от което не можем да дадем задоволително, е любовта. 

Някои хора, лишени от личния си искра, се стремят да се снабдят с душата и духа, на тези, които ги притеглят. Те улавят всеки лъч светлина. Отразяват я с всеки фасет на гладното си създание. Щом светлината се насочи към тях, мигновено лумват и също толкоз бързо изгасват. Колкото по-силна е светлината, която ги огрява, толкоз по-блестящи – и ослепителни – наподобяват. Те са изключително рискови за лъчезарните хора. Точно тези ярки, неизтощими слънца най-страстно ги притеглят... 

Ако някой ти каже, че има потребност от време с цел да разбере дали се нуждае от теб - тръгвай си, без да даваш пояснения! 

Човешкото сърце не може да се разбие. То единствено наподобява разрушено. В последна сметка страда душата. Но и при душата има задоволително сили, в случай че желаете да я възкресите. 

Никога не съм помагал на никого от благи подбуди - аз съм помагал единствено тъй като не мога другояче. 

Да се заставиш да не мислиш, е достижение, извънредно здравословно достижение. Да мълчиш през целия ден, да не погледнеш вестник, да не слушаш радио, да не надаваш ухо на слуховете, да се отдадеш на леност, изцяло апатичен към ориста на света, е най-хубавото лекарство, което можеш да си доставиш.

За да полудееш, би трябвало като начало да имаш насъбрани в себе си извънредно доста нормалност и здрав разсъдък. 

Истински сериозният човек е радостен, съвсем нехаен. Презирах хората, които нямайки своя лична същностна тежест, се занимават с проблемите на света. Човекът, който непрекъснато се тревожи за положението на човечеството, или няма свои лични проблеми, или не желае да ги осъзнае. Говори за множеството, не за малцината освободени, които, промислили нещата са привилегировани да се разпознават с цялото човечество и по този метод да се любуват на най-големия разкош – да служиш на другите. 

Лудият показва непрекъснат интерес към логиката! 

Когато си наясно със себе си, няма значение какво знаме се вее над главата ти, кой какво има и дали приказваш на британски, или на мононгахела.

Отсъствието на вестници, отсъствието на вести за това, което людете правят в разнообразни краища на света, с цел да създадат живота по-поносим или по-непоносим, е най-великата берекет.

Ако можехме просто да премахнем пресата, щяхме да изпълним голям прогрес, сигурен съм. Вестниците раждат неистини, ненавист, лакомия, злоба, недоверчивост, боязън, завист. Нямаме потребност от истината във типа, в който ни я сервират ежедневниците. Нуждаем се от покой и усамотение, и леност.

Ако можехме всички да обявим стачка и да спрем да се интересуваме какво прави съседът ни, щяхме да удължим живота си. Бихме могли да се научим да се оправяме без телефон, радио и вестници, без каквито и да било машини, без фабрики, без мелници, без рудници, без експлозиви, без бойни кораби, без политици, без юристи, без консерви, без всевъзможни дрънкулки, дори и без ножчета за бръснене или целофан, или цигари, или пари.

Това са въздушни кули, знам. Хората стачкуват само за по-добри условия на труд, по-високи заплати, повече благоприятни условия да станат нещо друго от това, което са. 

Да можехме да разберем, че единственото, което животът цели да ни научи, е да го одобряваме безусловно. Че всичко, което отхвърляме да забележим, всичко, от което бягаме, всичко, което отхвърляме, омаловажаваме или презираме, най-после ни проваля. Ако сме отворени, това, което ни наподобява отблъскващо, мъчително, зло, може да се трансформира в извор на хубост, наслада и мощ. За оня, който има очи да го види, всеки момент е благосъстояние. 

Безделието също е толкоз тежка болест, колкото и работата. Към каквото и да сме се привързали, дори вяра или религия, то би могло да е страданието, което да ни отнесе. Трябва да се предадеш напълно – останеш ли привързан даже и към най-незначителнаа дреболия, изхранваш микроба, който рано или късно ще те погълне.

Никой не може умерено да си стои на задника и да се задоволява с това, което има. 

Развий интерес към живота, както го виждаш: в хората, нещата, литературата, музиката – светът е толкоз богат, надвишаващ със съкровища, красиви души и забавни хора. Забрави за себе си!

Променяйки отношението си към живота, ние като че ли променяме неговият ход! 

Дестинацията на всеки не е място, а нов метод, по който вижда нещата. 

Най-страшният мрак за човешкият разсъдък е да убива това, което се стреми към светлината. 

Как е допустимо да бъдеш несретник, в случай че продължаваш да се бориш, продължаваш да се съпротивляваш? 

Няма никакво опрощение за приобщаване в свят, който е вманиачен. 

Ако непрестанно потушаваш импулсите си, най-после ще се превърнеш в слузест съсирек. Изплюваш храчка, която дефинитивно и изцяло те изсушава, и едвам години по-късно осъзнаваш, че това не е било храчка, а твоят най-съкровен Аз. 

Хенри Милър, " Сексус ", изд. Парадокс
Хенри Милър, " Колосът на Маруси ", изд. Колибрич
Хенри Милър, " Тропикът на рака ", изд. Фама
Хенри Милър, " Тропик на козирога ", изд. Фама

Снимка: Henry Miller, 1940 (Portrait by Carl Van Vechten); commons.wikimedia.org